Кое да изберем – кариерата на съпруга или…?
- четвъртък, 28. 01. 2010, 0:26
- Семейство
- 162 views
- Добавете коментар
Не съм си и помисляла, че мога някога да напусна родния си град, нямала съм и такива амбиции – все пак тук са моите роднини, приятели, моите любими пациенти. Но на мъжът ми му предложиха доста добра работа в столицата.
Винаги съм обичала града, в който израснах. Да, малък е и провинциален, и не в него не кипи “светски” живот. Приятелките ми от детинство мечтаеха за големия град, за потока от хора по улиците, за събитията, които следват едно след друго. Аз от друга страна обожавам малките, тихи улички, дворчетата с цветя и прастари дървета или пък току-що напъпили фиданки. Харесва ми да знам, че всички се познават там.
Две години преди да напусна гимназията реших, че призванието ми е медицината. Моите родители така и не успяха да ме откажат от идеята ми, въпреки лекцията, която ми изнесоха на тема: “Знаеш ли в какво се е превърнала нашата медицина?”.
Всеки трябва да обича работата си.
Нямах никакви проблеми при записването в мечтаната специалност, защото влюбеният човек е на крилете на любовта. А аз бях влюбена в бъдещата си професия. Най-вече заради най-малките пациенти – децата. Мразех особите, които ги наричаха с галени имена, и ги обичах така искрено и силно, както може само едно 18-годишно момиче. Никога няма да забравя първия си работен ден, в който в кабинета с надпис “Педиатър”, със замах влезе тригодишния Ванко. Пухкаво момченце, с розови бузки и уверено в себе си. На фона на неговата увереност, майка му изглеждаше като изплашена студентка пред скъсване на изпит.
- Здррравей! – каза дребосъка по френски маниер. – Ти лекар ли си? Ще ме излекуваш ли? Мама много се тревожи.
Отговорих напълно сериозно:
- Здравей! Да, ще те излекувам, нали затова съм лекар. Седни, ако обичаш.
По този начин успях да спечеля доверието му. Пет години по-късно, малкият бузест Ванко, вече е самостоятелно момче на 8 години, което води живот, изпълнен със страсти и преживявания, характерни само за тази чудесна възраст. Често идва при мен за съвет. Това изключително много гъделичка самолюбието ми, но пък си е и голяма отговорност.
Сигурно ще се запитате защо изобщо ви разказвам всичко това? Искам да разберете какво изпитвам. И за да знаете, че за всеки щастието е различно.
- Чакаме ви, докторе – посреща ме развълнуван млад мъж на входа на заведението. Ситуация, в която съм попадала много пъти – петгодишно дете се почувствало зле и ме препоръчали като най-добрия педиатър в града. Тръгнах без да се бавя нито минута. И така се запознах с бъдещият си съпруг, който всъщност беше братът на майката на детето.
Сватбата беше, както си пише по книгите. Родителите и на двама ни държаха всичко да е, както е “у хората”. Една година след сватбата се роди Павел. Едва ли има човек, който да е чакал бебето си, както ние или по-точно както аз. До последният момент бях в кабинета си, докато
мъжът ми не удари с юмрук по масата: “Ще родиш в поликлиниката си!”. И заради това, че аз бях бременна, той се захвана с решаването на финансовите въпроси. Беше стоматолог и мечтаеше за собствена клиника. Връщаше се по нощите и страшно много ми липсваше. Организирах детски празник с много балони, клоуни и всичко останало. Всичките ми познати ми се дивяха, откъде вземах тази енергия. А аз се оглеждах в грейналите очи на децата и се чувствах безкрайно щастлива.
Въпрос без отговор. Когато наближи деня на нашата годишнина, реших че трябва да се отбележи подобаващо и запазих места в ресторант, поканих наши близки и заснех дори видеофилм за семейството ни. В деня, в който трябваше да се състои тържеството, съпругът ми се прибра, разтреперан от вълнение. Сложи ме да седна, и като ме хвана за ръка ми съобщи повода си за радост: “Заминаваме, мила! – очите му светеха – Предложиха ми длъжност в голяма клиника в София. Ще ни осигурят жилище.”
В този момент ми се искаше да умра, скочих и се заключих в банята, за да не види той потеклите ми сълзи. Според мъжът ми това са женски истерии, които скоро ще отминат. Според него в столицата са възможностите, както за нас, така и за детето, там бил истинският живот. А нима, питам аз, в нашия малък град животът е изкуствен? Смятам, че не е въпросът къде живееш, а как. В моя малък град, не е имало момент, в който да ми е било скучно или самотно. Обичам да посрещам гости, обичам да се разхождаме тримата в парка, а сутрин преди работа да си побъбря с колеги на чаша кафе.
Решението трябва да дойде до месец. Мъжът ми не иска да ме разбере, той си повторя неговото и е твърдо убеден в доводите си. Аз от своя страна не мога да изоставя родителите си, те бяха категорични, че няма да дойдат с нас, приятелите, с които така съм свикнала и най-вече малките си пациенти, Ванко, от който наскоро получих признание, че съм единственият му истински приятел. Откажа ли, обаче, рискувам да разруша семейството си и кариерата на половинката си. Кой трябва да се жертва в този случай? Аз не намирам отговор на този въпрос, а вие?
Марина, 32 г., Казанлък









