Аз съм разочарованието на моите родители
Аз съм разочарованието на моите родители
Колко лесно можем да спечели доверие и колко лесно ще успеем да го разрушим? Понякога първото отнема години, а второто е въпрос на минути или часове. И тъй като много често нашите желания се различават от очакванията на близките ни, моментът на разочарование няма да закъснее. Особено ако разочарованите са нашите родители. В този случай много е трудно да се постави някакъв паралел, да разграничим правилно от неправилно, успешно от неуспешно… В крайна сметка, това е нашият живот и ние искаме да го живеем така, както ни идва отвътре.
Ех, сложно нещо е хем да си първи в класация, хем да задоволиш прищевките на онези, които са те родили. Преди време имахме един много отчаян постинг във форума, на едно момиче, което беше решило, че е тоталното разочарование на родителите си. Петя завършила средното си образование с почти пълно отличие и след това трябвало да кандидатства. Естествено, тя имала желанието и намерението да пробва късмета си някъде в чужбина – далеч от мама и тате. Противно на очакванията, мама и тате вместо да се зарадват, че отрочето им е в състояние да се бори само с живота, настоявали Петя да продължи обучението си в родния си град. Тук трябва да уточним, че нашата читателка е родом от София, и съответно имала богат избор от висши учебни заведения, в които да продължи образованието си.
Да, обаче Петя никак не ги послушала, кандидатствала и била приета в един университет в чужбина. Вместо да се зарадват и да й помогнат по някакъв начин, родителите на момичето тотално му обърнали гръб, спрели да разговарят с него и не давали дума да се издума тя да замине толкова далеч от тях. Излишно е да ви казваме, че Петя е единствено дете на родителите си, родена трудно и след доста дълго очакване…
В момента Петя учи в чужбина. Идва си рядко и продължава да се чувства виновна за това, че е разочаровала родителите си.
